от Апо
Ранното стъмване и дъждовният сезон отново са тук. Не мога да тичам вечер в Западния парк и това ме натоварва. Затова приемам компромисен вариант. След като изменнически оставя детето на училище с колата (няма как, казвам си, много рисковано e по пътя и защо да диша мръсния въздух, който сами създаваме?), ходя на работа с колело, а на връщане правя едно бързо завъртане в парка. Основните алеи са насипани с досаден чакъл, но аз обичам да карам навътре – по криволичещите пътечки между дърветата, там, където се чувстваш като имперски спидер от Междузвездни войни. Обаче почвата е глинеста (Асен би имал какво да каже по въпроса тук) и когато е мокро слепва по гумите, колелото занася и на връщане от обиколката е покрито с гъст слой кал, заедно с обувките ми, понеже съм слизал да бутам.
Буци кал падат от гумите и подметките, не върви нито да се прибера у дома така, нито да вляза в някой магазин.
Затова какво се научих да правя? Ами открих, че мога да мия колелото и обувките за 1 лев на автомивка на самообслужване. 90 секунди притоплена от изкопаеми горива струя и с велосипеда сме като нови. Колелото блести, хубавите ми обувки с воден стълб са нови отвън и сухи отвътре. Чудесно!
А къде отива калта? Ами в канала. Типично човешко решение. Пренасяме наноси от едно място на друго, затлачваме канализации и реки с ей такива приумици, и, най-вече, – рушим усърдно създавания от гората и утъпкван от хората почвен слой. Такива сме си.
А сигурно можеше да е иначе. Ако например не наричахме почвата „кал“, влажните зони „блата“ и храстите „драки“, можеше да имаме различно отношение и поведение към ландшафтите и онова, което учебниците определят като „екосистемни услуги“.
Природата няма автомат, в който да пускаш монета от 1 лев. Май затова не я ценим.