от Апо
Едно от най-яките и ярки определения, което човек може да извади от книгите на Дейвид Грейбър, за когото говорихме в Епизод 6, е разделението на – да! – два типа хора:
„вертикални“ и „хоризонтални“
Това определение и доста негативната конотация, която Грейбър влага в описването на „вертикалните“ организации, системи и нагласи в книгите си, е всъщност основополагащо за целия му светоглед и този на много общества и културни течения (макар и не винаги осъзнато), и, в частност, на анархисткото движение.
Какво значи да си вертикал?
Според Грейбър, това означава активно да търсиш, подкрепяш, цялостно способстващ за и да се чувстваш комфортно в юрисдикцията на формални властови структури, в които вземането на решения се прави отгоре-надолу. Основополагащ принцип е, разбира се, йерархията. Лидерът или някаква лидерска структура задава посоката, а съгласието и участието на всички останали е по подразбиране.
В света на активистите, който Грейбър разглежда по-внимателно, „вертикалите“ участват в „комитети“, включват се в „маршове“ и носят предварително съгласувани и изработени плакати. Вертикалите гравитират към и структурират политическия живот – поне този, който се занимава с представителна демокрация, избори и партии. Вертикалните организации разчитат най-вече на служители, наети на пълно работно време (и с предълги длъжностни характеристики), висш и среден мениджмънт, строго контролирана външна комуникация, и всякакви видове системи на надзор, привилегии, принуди и тривиални унижения.
От гледна точка на личния избор, вертикалната нагласа е готовността да жертваш част от своята автономия, за да получиш яснота, валидация и мандат за действие от някой друг.
Няма нужда да отбелязваме, че силовите структури във всяко общество – полицията, въоръжените сили, всякакъв род контролиращи агенции и институции – са вертикални и налагат установения вертикален ред.
Какво остава за хоризонталите тогава?
Грейбър описва себе си като „хоризонтал“ и отъждествява тази нагласа с целия процес, който обуславя „директната демокрация“. Самият той дава доста трезва и песимистична оценка на потенциала на „хоризонталите“ да бъдат преобладаващ фактор (по презумпция, те не могат да „водят“ или „доминират“) в политическия и обществен живот – обикновено, вертикалите идват и налагат своите структури и дневен ред.
Хоризонталите, обаче, са създали ред децентрализирани процеси, процедури и протоколи за действие, които позволяват решения да се взимат от големи и разнородни групи от хора – понякога хиляди – без йерархия или лидерска структура. Не е необходимо тези решения да се различават качествено или по своята същност от решенията, които би взела една вертикална структура. Едно хоризонтално събрание би могло да вземе решение за радикално действие не по-зле от един формален (или авторитарен) лидер – но полученият вследствие на (добре проведен) хоризонтален и децентрализиран процес на вземане на решение „консенсус“, се различава съществено от налаганите отгоре-надолу „директиви“.
Прочитът на Грейбър (особено на Глава 4 от The Democracy Project: A History, a Crisis, a Movement), ми помогна да се самоопределя като ясно изразен „хоризонтал“, макар с епизодични вертикални забежки, особено в моменти на несигурност. Доста сходно с много от „западните“ общества, барабар с нашето, които в момента се лутат между квази-демократични традиции и институции, и неразчетени изблици на авторитарен популизъм.
Нямам илюзия, че в една хубава сутрин всички ще се събудят, ще проумеят своята латентна „хоризонталност“, ще седнат в кръгчета по улиците и дворовете, и ще реформират или премахнат структурите и процесите, които ни потискат обществено, икономически и лично. Имам надежда, обаче, че популяризирането на понятия като „вертикално“ и „хоризонтално“ ще предизвика размисъл у повече хора за алтернативите на осъзнаване и действие, които се предлагат.